Настигни ме, аз вървя

Subject: Настигни ме, аз вървя Mon Jun 29, 2009 2:11 pm

- Предизвиквам те! На дуел! - изправи се пияният от масата и силно удари китарата си в земята, та тя се счупи на хиляди парченца. Странноприемницата в полите на планините притихна ужасено. Никой никога не си беше позволявал да предизвиква редовния им посетител. Какво му ставаше на този? Да не беше полудял!?
От тук често минаваха странни, дори загадъчни пътници. Такива бяха планините - привличаха ги. Затова хазяинът беше точно определил, че със странноприемницата ще печели доста. Рядко тук се сбиваха за нещо. Но този път щяха да станат свидетели на честен дуел, стига единият да приеме.
Този, който беше изкрещял беше вече стар мъж, но доста жилав. И очите му блестяха пияно, това обясняваше нещата. Вече явно беше задлъжнял доста, затова си изкарваше прехраната с тази китара. Не че можеше да свири, синът му някога беше можел по-добре. Беше можел и да играе покер и да лъже... Синът му... Щеше да си плати някой ден. Да, дано сега преживяваше същите разочарования, където и да беше!
Детето беше избягало от него, това беше факт. Знаеха го всички. Те дори го бяха съветвали да го стори. Баща му го биеше и го смяташе за добитък. Детето беше толкова усмихнато и живо. Дори когато лъжеше, караше противниците си да виждат това и заедно се смееха. Така печелеше приятели. Те му даваха пари повече от състрадателност... Само че баща му не го интересуваха тези неща. Сега, когато вече беше изгубил сина си, беше изгубил и жена си някъде из пътя. Бяха се оговорили да се срещнат тук. Но ако и тя избягаше?
Да, това беше Морзан. Вече доста стар, той продължаваше да пътува без път и посока. Някога бяха били пътуващи артисти, вече не... Вече не много отдавна. Трупата се беше погрижила за своя живот...
Мъжът, който беше предизвикал току-що, беше посмял да заяви, че Морзан не беше бил добър баща. За пръв път някой толкова твърдо и спокойно беше казал "Ти не беше баща. Ти беше чудовище. Ти не беше чудовище, ти беше звяр. Затова синът ти тръгна с мен".
Никой не познаваше Скитника. Всъщност не, всички го познаваха, но никой не смееше да го разпитва. Той беше от онези хора, с които не биваше да имаш вземане-даване. Беше някак по-висок от другите, или просто вървеше по-изправен, уверен в себе си. И да, някога, много отдавна, преди почти двадесет години, беше слязъл на брега от твърде съмнителен кораб, който тихо отплува в нощта. Всички говореха, че е бил пират, най-малко юнга някога. И затова за него имаше много приказки, с които майките приспиваха децата си нощем. Но най-чудните приказки за този мъж бяха, че той... никога не се променяше... Да, от почти двадесет, дори и повече години, той бе същият изправен, мек и спокоен човек. Със същото палто и червена чанта на гърба.Никога, никога не се беше променил. Никога не беше показал лицето си... само на един...
Майките казваха, че ако децата са послушни, Скитникът ще дойде за тях и ще им помогне да станат добри. А тази приказка беше произлязла от това, че години наред Скитникът не беше бродил сам... Лилавокосо ухилено дете, което хората познаваха като "Крадецът на покер" и с умиление винаги му бяха помагали, бе вървяло до него. Благодарение на него, много от страховете на хората се бяха изпарили. Как едно дете щеше да се усмихва така щастливо, ако Скитникът бе зъл с него?
Никой не знаеше дали Скитникът се бие. Но Морзан беше редовен побойник по кръчмите. Сега, в настъпилата тишина на кръчмата, Скитникът продължаваше да пие бира и сякаш да гледа преценяващо стареца.
- Не желая да ти навредя - каза накрая с тихия си спокоен глас. Но това ядоса стареца още повече и ръцете му затрепериха по-ясно. Той ги вдигна рязко в един момент, вятър на омраза и яд пръснаха чашата в ръцете на Скитника и всички се отдръпнаха. Мъжът с качулката вдигна ръка за нова чаша без нищо да каже. И още повече ядоса Морзан.
- Значи казваш, че съм слаб?
- Да, вече си стар... Дори синът ти не успя да ме бие на тази глупава игра. Върви и се засели някъде, ще живееш по-добре.
- Ти ми отне всичко! Ти си виновен!
- Не желая да бъда виновен за нещо, което никога не съм сторил. Синът ти избяга сам, всички тези скитници, които съм виждал къде ли не по света, ще го докажат. С някои от тях синът ти игра покер и те състрадателно му даваха пари, за да оцелее под тиранията ти. Той обаче ги харчеше за майка си, която беше и е ужасно болна. Сигурно сега някъде по пътя опитва да успокои кръвното си с някоя билка, която не познава, защото вече едва вижда. Синът ти първо мислеше за нея, а после за себе си. Години наред винаги съм ви засичал в различни странноприемници. И ти не виждаше усилията му. Не виждаше как всеки път на масата за покер стоеше малкото ти момче и беше само, но се смееше с другите, които се удивляваха на умеията му, нали? - кимна към мнозина, които бяха играли в тези стари времена с момчето и те кимнаха - Дори не виждаше как всеки път в средата на сцената имаше само едно дете с саморъчна китара и как всеки път ставаше по-добро, защото изискванията ставаха по-големи. И се трудеше за теб, глупако. Накрая, когато ти не го призна и го изхвърли като боклук, никой не одобри решението ти. Взех момчето, за да го науча как да живее.
- Ако не съществуваше детето никога нямаше да се махне!
- Морзан, ти си пиян. Не мислиш трезво. Дълбоко в сърцето си знаеш, че детето щеше да тръгне с някой друг, ако не бях аз.
- Ти си виновният! - и втората чаша пиво се счупи в ръката на Скитника, който не трепна. Изправи се и се поклони на собственика с въздишка.
- Съжалявам сър, изпочупих чашите ви от напрежение. - после се обърна към застаряващия лилавокос и отново въздъхна. - Излез навън, ще те науча как се отрезнява. Не можем да се бием в собствеността на друг... Години ми отне да обуча сина ти както трябва... Но си струваше. Ще те накарм да го разбереш.

Subject: Re: Настигни ме, аз вървя Mon Jun 29, 2009 3:24 pm

Преди много време, когато странноприемницата беше още млада постройка, това семейство беше дошло за пръв път. Те помнеха момчето. Помнеха детето, което растеше при родители, които не го взимаха на сериозно. Помнеха усмивката му, защото въпреки всичко той трябваше да живее. Помнеха китарата му, която не можеше да свири добре, но той имаше глас, за да я води.
После, много по-късно детето се беше завърнало със Скитника. Тогава, беше стояло до качулатия и му беше задавало въпроси. Никога преди и никога повече, Скитникът не беше говорил толкова много с някого. Преди детето беше облечено с каквото намери, след това Скитникът му беше намерил нещо подходящо... А много след това момчето се беше върнало само, тръгнало по своя път... Сега, никой не знаеше къде е момчето с кучето, картите и китарата. Това беше цялото му имущество.
Много бяха видели разликата между грижовността на Морзан и Скитника. Повече определяха Скитника за по-надежден. Сега Морзан се биеше не толкова за сина си, той беше нещо долно за него. Същество, което да се грижи за парите, но нищо повече. Той се биеше просто за да защитава честа си - чест, която отдавна вече не съществуваше в отношението му към сина му. Към неговия собствен син.
Вече бяха навън, но снегът още не беше натрупал малката полянка. Имаше разчистено място, където те сега сотяха. Морзан гледаше на кръв мъжа с качулка, който бе сякаш вечен.
- Ще си платиш за всичко.
- Не, ти ще отрезнееш... - спокойно повтори Скитника, под краката му леките вълнички вече се разпростираха надалеч... Вода по-чиста от всяка друга, невинна, истинска... Е, твърде се отплеснахме.
Морзан имаше вятър. Вятърът който сега вихреше косите му, червените му очи и намръщеното му лице хич не вещаеше нищо добро. Но Скиталецът дори не помръдна. Беше силен, дори само волята му беше по-силна. Та той беше обучил детето по странен начин. Така, както никой не беше очаквал. Не, те не знаеха до къде стига пределът на познанията му, но знаеха, че детето се беше върнало по-сигурно, по-умело.
- Ще си платиш! - изригна като вулкан вятърът и се насочи с убийствена сила към Скиталеца без предупреждение. Качулатият махна с ръка и направи водна преграда, подобна на огнената на Муртаг, която обаче беше по-усъвършенствана.
- Не се води така дуел, Морзан.
- Какво ти пука! - ядно викна онзи, във въздуха летяха мечове, невидими и чакащи да пронижат своята плячка. Скиталецът поклати глава.
- Бише се инпулсивно. Изтрезней! - всичко, на което беше учил тлееше вече в него. С разликата, че не беше огън, а вода. И не беше усъвършенствал толкова усилено, той беше обичан от всички, никога не се биеше. Водните струи препречиха невидимите мечове. - Не искам да те наранявам старче!
- Ти си виновният!
- ... Но ще се наложи... - не беше казал на другите да се отдръпнат, но щеше да се наложи. Водата от ръцете му образува за миг феерия от рибки, които се разпръснаха и заляха стареца, щом го настигнаха. Заляха го и го повалиха. Подобна атака от водни рибки използваха моряците... и пиратите... И кой беше Скитникът отново остана под въпрос.
- Погрижете се за него, аз плащам... Знам, че е разочарован... Но не е това начинът да го показва - тихо каза качулатия като свали ръце, опасността бешеотминала вече, това беше хубаво. - Вече е твърде стар за това... Дълбоко в себе си знае, че няма нужда да се бие за нещо отдавна изгубено. Синът му го мрази... И вече е твърде далеч от сърцето му. Синът му има вече собствен живот, който и аз не успях да запълня... Някъде там, сам с мечти, които останаха неосъществени... Ако има малко акъл, ще тръгне да ги изпълни... Някой ден ще се срещнем в странноприемница, където някога сме били заедно.
Не вярваше лилавосото дете, което вече беше мъж да се задържи дълго на едно място. То бе свободна душа, то беше пътник, то беше Скиталец... Като него. винаги беше живяло така. Винаги в странноприемницата, с фалшивите си забавни карти, със своята китара, която никой друг не може да наподоби, защото е саморъчно направена и... просто леко фалшивичка... Той винаги бе предпочитал свободата пред къщата.. Знаеше, че някъде там, може би отново се приготвяше за път...
- Отдавна трябваше да бъде някъде и да си живее старините - тихо говореха хората наоколо, докато изправяха пияния старец в безсъзнание.
- Някои не го съзнават... - качулатия тайничко стисна ключа на врата си, неговата участ... Завинаги, завинаги зло от самото море на бурите... Да, беше слязъл от кораб, тихо изчезнал в нощта. Кораб, който не бе от най-добрите. Някога, бе пътувал до сърцето на черната нощ... Сега носеше злото, намерено там.

Subject: Re: Настигни ме, аз вървя Mon Jun 29, 2009 11:26 pm

Защо винаги хората смятаха, че прави нещо лошо? Защо смятаха, че той е виновният за толкова много неща? Не беше никак честно...
Скитникът отново стоеше в своето ъгълче, чакайки нощта да си отиде, за да върви по пътя си. Обречен да се скита завинаги, той имаше режим, който винаги беше спазвал.
Срещу него застана собственикът, който в тези часове беше свободен. Въздъхна, когато старите му кости изпукаха.
- Много време мина от последното ти идване насам. Как е света?
- Все един и същ. Все един и същ, никога няма да се промени, за жалост.
- Може би си прав. Но няма как да се измени изведнъж... За теб имам много лоши новини, синко.
- Какво по-лошо от това да се скараш с бащата на сина, който е и твой.
- Много по-лоши, засягат и двама ви.
Треперещата му ръка даде на неговата млада и здрава същата онази листовка, която някъде там Муртаг държеше в ръка, далеч, далеч от тук. За миг Скитникът изглеждаше изненадан, но после въздъхна.
- Значи вече са си спомнили случката... Това беше преди толкова много години. Не мислех, че някога ще се стигне до това... - ръката му едва забележимо трепереше, но това не убягна от очите на стареца.
- Ако мислиш, че ще те предадем, лъжеш се. Не ни е за наградата. Хората те познават, Скитнико. Знаят, че не би навредил без причина. Никой не обича пехотинците. Ние дори бихме се борили срещу тях.
- Не пехотинците ще дойдат да ме приберат, ще изпратят най-добрите си ловци на глави, които само чакат нова плячка... Не за мен ме е страх, аз съм прокълнат. Прокълнат да бъда далеч от водата, от живота, който имах... От това, което обичах. Самотната вадичка вода пресъхва, когато никой не я подкрепи... Страх ме е за него. Момчето може и да не знае.
- Значи трябва да го предупредиш - през очите на стареца сякаш минаваха образите на миналото, което помнеше и винаги щеше да помни. Скитникът вдигна глава, за пръв път под качулката двете му остри очи просветнаха с неопределен цвят и той кимна рязко.
- Прав си... Страх ме е, че ще се стигне до това отново да го взема по широкия път... Не исках, защото ме е страх да не наследи прокобата ми... Страх ме е, старче.
- Теб? Скитника? Не ме карай да се смея. Момчето се нуждае от баща. Ти беше неговият баща, не го забравяй. Сега се нуждае от теб. Ако не знае е в опасност. Ако знае, също е в опасност, другите около него също... Не го оставяй сам, тръгни веднага. Сърцето ти ще намери пътя.
- Уверено говориш, а не ме познаваш.
- Да те познавам? Познавам те, познавам сърцата на пътниците.... Ти идваше често преди... Видях те така, както би те видял приятел... Скитнико... Искаше ми се да науча името ти, но никога не бих се осмелил да те питам. Върви, без да ми го казваш, аз не бива да умирам с тази тайна. Върви и се пази от ловците. Ти си Скиталеца, котка на нощта... Мисля, че детето заслужава да бъде защитено.

Subject: Re: Настигни ме, аз вървя Tue Jun 30, 2009 3:51 am

Старецът се събуди с ужасно главоболие. Какво си беше помислил вчера? О да, беше нападнал Скитника. Хвана се за главата и простена. Глупаво от негова страна. Отвори застаряващите си лилави очи и се огледа. На другото легло спеже жена му. Някой се беше погрижил добре и за двамата. Но те нямаха праи. С ужас разбра, че Скиталеца беще платил за това. По дяволите, не искаше да му е длъжник. Опита се да се изправи, но не можеше сам. Когато момчето блеше тук, беше го будил с крясъци, за да помага. Сега нямаше кой да събуди. Муртаг... ъде ли го беше запилял Скитника? Никога нямаше да му прости. Момчето бе силно и бързо схващаше. Беше ценно за Морзан, но явно наистина го беше изгубил. Може би Скитника беше прав. Беше изгубил момчето заради самия себе си, заради държанието си... Сигурен беше, че детето нямаше да му прости. Кой би простил на такъв родител? Избърса ядно сълзите си и се обърна на другата страна. Вече отдавна беше изгубил, нямаше да се срещнат никога повече, така че все едно... Какво толкова... Пак щеше да го преживее.
Тя никога нямаше да успее. Нямаше да го преживее никога, защото тя обичаше сина си. Беше го обичала винаги. Той също нея. Само че тя наистина беше майка, а Морзан не беше бащата. И беше ужасно да го разбере от един прост скиталец. Човек, който върви по пътя без път и посока. Човек, който бе направил от момчето му мъж. Този, който бе научил детето да живее, да следва своите цели и да се бори срещу трудностите. Сигурен беше, че Скитника се беше справил отлично. Винаги, дълбоко в сърцето си, беше уважавал този човек. Не само защото бе пътувал много, не само заради чудните неща, които му приписваха. Човекът, напълно непознат, бе взел едно дете под крилото си, дете, което никак не познаваше, за да го отгледа. Според Морзан, такива бяха малцина. Че кой щеше да се заеме с чуждо дете след толкова грижи навсякъде? Все пак Скитника беше скитник, разбира се, но... Не беше ли и самият Морзан скитник...
Чу тих разговор от другата стая. Някой си говореше с хазяина. Загриза хо детско любопитство и за миг това го смути. Но така или иначе гласовете се повишиха и не се наложи да се промъква и да слуша. Беше същият този скитник.
- Момчето няма да се оправи само!
- Да, точно така!
- Господи, паникьоса ме, ами ако наистина е решил да тръгне? Ще трябва да впрегна цялатаси воля ,за да го намеря сега! Дано е запазил кучето! Нощни очи е невероятно същество. Ще ме намери дори ако съм след девет планини в десета. О, дано е запазил Нощни очи...
- Скиталецо, та ти се паникьоса!
- Знам, знам, донеси ми нещо за пиене, моля те... Господи моля те... Ти си виновен, сега ми докара паника.
- Спокойно, спокойно, просто изчакай тук.
И да, Скиталецът продължаваше да го е грижа за чуждото дете.

Някъде по пътя, един рус и един зеленокос си проправяха път през планинската пътека, а единият зъзнеше.
- Как ти хрумна да минем от тук?
- Спокойно, потърпи, Санджи... Това ще ни отведе до плячката, казвам ти - другият се хилеше и се опитваше да се стопли в студа.
- Ще видим, ще видим - скептично отбеляза русия.

Subject: Re: Настигни ме, аз вървя Tue Jun 30, 2009 4:20 am

Русият и зеленокосият никак не се вписваха във вихрушката и нощта на планината. И двамата замръзваха, но парите им трябваха. Определено им трябваха и то веднага!
Да, те бяха ловци на глави. И двамата на деветнадесет, бяха се срещнали и бяха решили, че пътищата им са кръстосани. Така, бяха тръгнали заедно да изпълнят своите мечти. Може би малко неизпълними, но все пак мечти, за които си струваше да се борят.
И двамата бяха на почти еднаква височина, само че единият бе по мускулест, а другият доста по-слаб. И двамата обаче сега се бяха наоблекли здраво, защото не можеха да понасят вятъра. Странно нали? Те притежаваха елемента вятър, но не можеха да се борят срещу този. Бяха твърде изморени от постоянното ходене, не бяха спали от няколко дни и бяха напредела на силите си. Вече не знаеха кой кого точно крепи, но някак се опитваха да стигнат до светлинките на онази странноприемница. Ако успееха, щяха да намерят Скиталеца! Те търсеха него...
Бяха чули рано сутринта да се говори за нови двама с голяма награда. Това беше задача точно като за тях... Говореха, че търсените са предатели спрямо морските пехотинци... Кой знае, на тях им пукаше само за парите. С парите можеха да живеят, да осъществят плановете си.
- Дръж се, почти стигнахме - каза единият през зъби на другия и другия кимна.
- Веднъж да стигнем там и ще ти направя супа - каза Готвача накрая. Не случайно го наричаха така. Той беше готвач на времето, но след срещата си с Зоро беше се отказал. Не съвсем, защото предпочиташе да готви сам за себе си и пирятеля си.
- Скитника, а? - повтори за сетен път зеленокосия. Скитника участваше в толкова много легенди и митове, а сега те щяха да хванат тази легенда. Дали имаха шанс? Искаха поне да се опитат да постигнат това почти невъзможно нещо, а те не се отказваха лесно.
- Лъжеца на покер - бяха чували и за него, легендарният играч.. Него можеха да намерят по-лесно, ако още играеше. Ако не нещата се усложняваха, но нямаше да се откажат, о не. Нямаше да се случи за нищо на света!
Така, някак успяха да долазят до сградата и бутнаха вратата. Бяха двама уморени пътника и се нуждаеха от топлина и храна. И пред тях застана... Мъж с черно наметало, качулка... Скитникът?
Ето че имаха късмет днес, о да... Сега щяха да се направят на изтощени, но когато Скитникът заспеше, хубаво щяха да го хванат, поне работата им щеше да свърши на половина. Спогледаха се скришом, озъбиха се, а после състрадателно погледнаха нагоре, към две блестящи в тъмното очи.
- Помощ, сър! Милост, сър!
- Отлично... Хазяино, имаме двама окъснели гости!
Ето че се беше хванал на въдицата! Прекалено лесно! Вече дори потъркваха ръце... Само да не се издадяха... За бога, за този даваха невъобразимо много пари, само трябваше да го хванат жив...

Subject: Re: Настигни ме, аз вървя Tue Jun 30, 2009 1:07 pm

Само че бяха изтощени и не можеха да изпълнят злобния план, който така добре бяха измислили. Студът и вихрушката си казаха думата. И двамата гости скоро заспаха в малката стаичка на стареца, защото нямаше къде другаде.
- Не са ранени, но планината ги е победила - усмихнато се усмихваше съдържателя, докато Скитника се оборудваше с всичко необходимо да замине. - Да не победи и теб?
Скитникът може би се усмихваше, но беше забравил, че носи качулка и се налага да говори, не да си мълчи и да се усмихва.
- Няма шанс. Кажи на ловците, че съм тръгнал на изток, така ще им е по-лесно.
- На ловците ли? Та те ловци ли са!?
Качулатият кимна и въздъхна. Сега правителството прибираше дори такива млади момчета... Това вече беше прекалено. Още малко щяха да приберат и шестгодишните сирачета по пътя, те дори щяха да служат като примамка, както лилавокосия за него самия.
- А ако случайно се разминете с Лъжеца и тй дойде насам?
- Напомни му че има куче, което ще ме намери където и да съм. И моля те, не му позволявай да играе... Сигурен съм, че още играе, това му е страст... Не, дори и да пее не му позволвай... Не вярвам и да иска, но за всеки случай те предупреждавам. Докато дойде, кой знае колко ловци ще започнат да обикалят наоколо. Да се надяваме, че ще се срещнем по пътя.
Кимна почтително на стареца, хвана чантата си и... отново си отиде. Старецът остана да гледа сянката му по пътя, винаги беше правил така. Сякаш му пожелаваше късмет по пътя.
Скиталецът спря след неопределено време и отново въздъхна, вятърът беше остър. Ако искаше да намери момчето, щеше да рискува в планините, нямаше друг начин. Ключът беше леден на гърдите му и той потръпна, усети студа. Нямаше да замръзне, нямаше да го допусне, не и сега. Имаше още задачи... Извади нещо подобно на брошка - сребърна лисица. Беше с добра изработка, но изглеждаше така сякаш нещо от нея липсва. Имаше ужасяващо черно око. Бялата част на Ин и Ян беше неговата... Заради това ли... ги гонеха морските пехотинци? Заради ключа от бърлогата? Заради ключа, който отключваше врата далеч, далеч от всичко друго на света?
Поклати глава, може би не беше това. Че защо би им хрумнало да ги търсят чак сега след толкова години за тази кражба.
В странноприемницата първо се събуди зеленокосият и рязко си пое дъх, после се огледа.
- Къ...къде е? - ужасено попита, когато разбра че се намира на легло и няма никакъв помен от Скитника никъде в тази малка стаичка. Почти беше сънувал, че вече са го хванали.
- Тръгна на изток - отбележи стареца, който влезе с малка паничка в ръка, чай. Щеше да ги стопли. Зеленокосият я взе с благодарност и чак тогава обърна внимание на заспалия си приятел.
- Има две счупени ребра.
- Забелязах, направих каквото можах... Къде сте били, деца?
- Хванахме един свиреп бандит горе в ланините.. Никак не беше лесно, но се постарахме, успяхме... Но ни излъгаха с парите и ни дадоха по-малко, тъкмо да ги накараме да си платят... И дойде нова обява, за Тях искат повече пари.
- Изглежда си завладя от тази работа...
- Да! Искам да бъда най-добрият боец на света! Ще се докажа пред хората, мога да го сторя!
- Хубаво, хубаво, вярвам ти. Само че сега пий чая и да не притесняваме приятеля ти. Ще вдигне треска, ако не внимаваме
- Да... Прав си... На изток? Ще го хванем...

Subject: Re: Настигни ме, аз вървя Wed Jul 01, 2009 3:08 am

В тъммината на нощта, Зоро слушаше спокойното дишане на приятеля си от съседното легло. Здравата се беше изморил Санджи днес. Да, бяха прекосили планината и се бяха били в студа, хич не беше лесно. Признаваше си го дори той. Гледаше листовката в ръката си и в тъмното и се чудеше.
Преди много време беше вярвал в приказките за Скиталеца, негов герой както на много други човечета по крайбрежието. Той беше израснал по крайбрежието, където беше ловил вятър и го бяха продавали на хората. Морето често страдаше от безветрие и без подобен товар, корабът се излаташе на опасност. Съселяните му се гордееха с това, че Скиталецът беше слязал от един кораб точно тук, на онова пристанище. Представяше си сега как стои на това пристанище.... Ако Скиталецът беше известен тогава, как ли щяха да го посрещнат? И... Къде ли беше бил. Може би като пират беше пътувал из света, търсейки своите съкровища. А може би беше бил пехотинец? Това обясняваше защо пехотинците биха го търсели, нали?
Въздъхна и смачка листа като се обърна към прозореца и другото легло. Санджи спеше като първият пияница, въпреки че не беше пил. Сигурно му беше приятно след студа да се сгрее така добре. Скиталецът се беше погрижил за това, а те трябваше да го хванат. Той най-спокойно беше заявил да им предадат дори накъде се отправя. Толкова ли не се страхуваше2 Зоро може би му завиждаше малко...
- Страх ли те е? Да го уловим и изпратим пред съда. Той е герой, ни еще сме лошите - сподели тихо русокосия след малко. Как ли не се сети... Естествено че Санджи хич не беше по спането.
- Да, ние ще сме гадните. Хората ги обичат. Но го правим за парите, Санджи... Не го забравяй.
- И все пак... - и двамата въздъхнаха, после зеленокосия скръцна със зъби.
- Ще се наложи да изтърпим хулите. И без това после ще съберем достатъчно, мой човек. Ще се отправим към Ал Блу!
- Никога не се отказваш, нали?
- Не, това е твоята мечта, за нея събираме пари, забрави ли?
- Ами ако Скиталеца е бил там, Зоро? И може да ни помогне да намерим Ал Блу?
- Ще го питаме, ако го хванем. - ухили се на тавана. Знаеше, че Санджи се тревожи относно това. Питаше се какво ще стане с мечтата на Зоро ако Зоро изпълнеше само неговата. Защо ли се притесняваше толкова.
- Сигурно отива при Лъжеца. Ще ги спипаме заедно...
- За Ал Блу, Санджи...
- Да... За Ал Блу... Ще му дадем малко предина, но после....

Subject: Re: Настигни ме, аз вървя Thu Jul 02, 2009 3:42 am

Старият кръчмар въздъхна в тъмнината, щеше да спи долу. Не му се случваше за пръв път, но кокалите му вече го боляха... Годините си казваха думата. Да, наистина колко години бяха минали от отварянето на тази странноприемница. Той беше бил още момче когато се бяха преместили да живеят тук. И по странни обстоятелства беше се сприятелил и той със Скиталеца.
Странни ли? Не, просто се беше харесал момчето. Лъжеца на Покер можеше да очарова всички на времето. Толкова смело и добро дете беше.. Толкова му липсваше... Липсваше на всички им. Момчето с Черната Лисица. Черната лисица на морския ключ.
"Когато отключиш вратата какво ще намериш там? Ще намериш ли богатство и слава?
- Не, ще намериш в мрака светлина и в нощта ден."
Кръчмаря май беше един от малкото, които беше виждал ключа на морето цял. Тук в тази странноприемница Скиталеца го беше разделил на две и беше дал едната част на момчето... На момчето с покера, с лилавите очи и коси... С обещанието някой ден да се срещнат отново.
Дали щяха да се срещнат тук? Не, вече не можеше да се случи. Да, защото Скиталецът не беше изчакал и беше тръгнал да търси своето момче. Защо ги търсеха пехотинците? Бяха ли надушили нещо? Или зад това стоеше още нещо, още някой... Това бе мистерия, която бе нерешима. Те щяха да откраднат техния ключ и да ги насилят да говорят. Скиталецът несе пречупваше никога, но ако започнеха да мъчат детето? Дете... Вече едва ли беше дете, бяха минали години. Сега сигурно беше вече мъж... Мъж, какъвто никога не си бяха представяли, че ще стане. Че ще оцелее до този момент.
Или пък обратното... Ако започнеха да измъчват Скиталеца, щеше ли Муртаг да се пречупи? Муртаг... Скиталецът ли го беше нарекъл така или момчето само си бе дало името? За майка си и баща си беше само Той или То... Нищо друго, никога преди не беше имал име... Затова когато споменаваше годините прекарани с тях, говореше от трето лице.... Защото това не беше било той...
Беше говорил малко за себе си. Кръчмарят знаеше съвсем малко, онова, което беше виждал с очите си. Никога не беше говорил с момчето. Беше сигурен обаче, че ако беше опитал, момчето нямаше да го пренебрегне. О да, беше бил истинско съкровище. Затова пазеше тайна, която никой друг не знаеше... Тайна, която можеше да му коства и живота в един определен момент... Нещо, което едва ли щеше да успее да преодолее сам. Но едва ли беше сам. Такова дете не можеше да е само. Можеше да се оповава на приятели. Сигурно имаше приятели. Кръчмарят искрено се надяваше на това. Не можеше и нямаше да понесе да види как Лъжецът на Покер се връща сам, само с Нощни очи. Нощни очи... Кучето-вълк. Кучето с невероятни способности, кучето на морето... Каква ли още тайна криеше то в лапите и очите си? Бе също така потайно като господаря си Скиталеца. Да, можеше да не изглежда кой знае колко добре... Но ако изгладеше косъм... Мнозина щяха да познаят в него нещо... което сякаш бяха виждали и преди...
Двамата ловци на глави, които бяха дошли до тук... Бяха толкова млади... Дали щяха да имат шанс? Дали щяха да имат шанс срещу такива същества? Имаха ли нужния опит?
Зеленокосият от другата стая се чудеше точно на това в нощта и стискаше вече един от трите си меча. Щяха ли да имат шанс да победят, или щяха да пропаднат? До сега винаги се бяха справяли, но сега предизвикателството беше далеч по-голямо.. Малко го беше страх, тревожеше се. Това не беше нещо, с което да се шегуват. Не беше шега, изобщо дори. Стисна зъби и се намръщи. Ако споделеше страховете си със Санджи и готвачът щеше да се откаже. Трябваше да е твърд... До самия край. Когато се изправеха срещу Скиталеца щяха да разберат дали имат шанс, нали?

В студената нощ, която скоро щеше да се превърне в утро, той се спря отново и погледна назад по пътя. Още никой не беше тръгнал по него. Странно, толкова ли студено им беше? Е, те бяха твърде млади. Да, твърде млади за студа, който предлагаше планината. Но и Муртаг беше бил млад едно време и беше по-издръжлив.. Но ако се бяха били? Да, вероятно го дразнеше това, че се бавят... Трябваше да знае, че ще дойдат рано или късно. Дано беше рано... Нямаше търпение... Да види как се справят днешните младеши с ловенето на лошите. Ако той беше лош... То, по дяволите, кой беше добрият на тоя свят? Усмихна се и поклати глава преди да продължи по ратката пътека в опит да отиде... Да намери своя син... Момчето, което беше отгледал сам... И с което се гордееше, или поне се надяваше, че може да се гордее